Той предпочиташе да е спонтанен и понякога дори поетично неразумен участник, вместо да е благоразумен наблюдател, каза поетът
Снимка: Микаел НИГОХОСЯН
“Христо Граматиков беше бард по душа, по сърце и слава Богу, по талант”, каза поетът Ваньо Вълчев при представянето на книгата “Ще идвам пак” на бургазлията от Поморие, който галеше китарата с перо от ангел и с мощния си глас, караше да пеят дори и чайките.
“Той има артистична душа и се стремеше да превръща в изкуство нещата, които го радват или огорчават, които му се усмихват или му махат заканително с пръст, които го галят или нараняват. Той умееше да ги филтрира пред себе си. Превръщаше ги в изкуство, защото беше надарен с талант. Талант да изтъче една лирична изповед, да се усмихне с добронамерен хумор, да погледне суров и саркастичен, да се изповядва или да те погледне състрадателно. Той влагаше от себе във всичко сътворено въгленче от тревожния си вътрешен огън. В нито един свой ред той не беше безразличен. Не гледаше на света като на богопомазан, а го претворяваше просто и естествено като поднебесен човек, препатил възторзи и възходи, страдания и падения, и въпреки това останал отчаяно вярващ в доброто, което все някъде ни очаква”, заяви поетът Ваньо Вълчев, с чиито песни “Телефонна любов“ и “Огън от любов“ са израснали много от нас.
“Христо беше неспокоен човек. Той не можеше и не си позволи никога да съзерцава спокойно бързото и понякога хаотично движение, което се лееше край него, а предпочиташе да е спонтанен и понякога дори поетично неразумен участник, вместо да е благоразумен наблюдател. Той имаше дарбата не само да пише, а да даде звук, да предаде мелодия на вълненията, надеждите, опияненията и очакванията си. Признаваха го и го почитаха в братството на бардовете, защото беше едно стъпало по-горе, без да е забравил онова съдбовно първо стъпало. Казвах дотук, че беше, но той е с нас и ето той отново ни събира, за да представи книгата си, която времето не му позволи да дочака”, каза още поетът, сатирик и журналист. Представянето му на “Ще идвам пак” завърши с едно от най-кратките стихотворения на Граматиков:
ПО ПЪТЯ
Изтрий сълзите си, приятелю,
изтрий сълзите си.
Един от нас си тръгна днес,
друг някой – утре може би.
И все по-близо е нашият ред -
своя път да поемем към мрака,
изпълнен
(сигурен съм!)
с ярка светлина:
дали от слънцето
на райските градини
или от дяволските пламъци
на Ада (?!) -
това е избор,
който вече сме направили.
Изтрий сълзите и се усмихни.
И в двете няма смисъл.
Само любов.
