В делата си да бъдем честни, достойни и непреклонни, за да направим страната си по-добро място за живеене, призова дамата, която носи във вените си кръвта на Дякона
Интервю на Димитър Мишев с пра-правнучката на Яна Кунчева за в. "Компас"
На годишнините от рождението и гибелта на Васил Левски прекланяме глава в памет на този великан на българщината, но най-истински бихме могли да почетем личността му, като се замислим в каква България искаме да живеем и в делата си да бъдем честни, достойни и непреклонни, за да направим страната си по-добро място за живеене. Това заяви в интервю за вестник „Компас“ пра-праплеменницата на Васил Левски Христина Богданова.
Апостола на свободата е вярвал в българите и в България – та нали затова жертва живота си, съзнателно и отговорно, за да я има България и да пребъде, добавя тя. Поводът да се свържем с нея е 143-годишнината от обесването на Дякона Игнатий, който жертва живота си за правото да бъдем българи и да живеем свободно в „чиста и права република“.
Христина Богданова е пра-правнучка на сестрата на Левски - Яна, която единствена от децата на Гина и Иван Кунчеви създава свое семейство. От дома на по-голямата си сестра в Карлово, Дякона Игнатий поема пътя за Белград и участието си в Първата българска легия. Тя е една от ярките му съмишленички. От деветте деца на Яна и Андрей Начови, само Гина, София и Елена имат поколение в наши дни.
Христина Богданова работи като психотерапевт. Тя е магистър по психология и психопатология на развитието. Завършила е и журналистика.
На 1 март Христина Богданова ще посети училище „Васил Левски“ в Свети Влас, а след това ще се срещне и с бургазлии. Срещата с пра-правнучката на Яна Кунчева е организирана от Община Бургас.
-Левски има 26 живи родственици и вие сте една от тях. Какво е да си пра-праплеменница на Апостола на свободата?
-Благословена съм от съдбата във вените ми да тече и от кръвта на един от най-великите българи, да нося в себе си и от неговите гени. Гордея се, че произлизам от този род на достойни, честни и смели хора, истински родолюбци, свободни по дух и непреклонни пред ударите на живота – такъв за мен е бил Васил Кунчев, но и неговите родители – Гина и Иван, братята му Христо и Петър, сестра му Яна и съпругът й Андрей. Така Яна и Андрей са възпитавали своите деца, а оживелите – своите, докато стигнем до днес. Така се опитваме и аз, и останалите родственици да възпитаваме своите деца, съхранявайки ценностите на един истински български род. И затова, освен повод за гордост, това ме обвързва с огромната отговорност да живея достойно и честно, да съхранявам, доколкото мога, през поколенията спомена за един от най-великите българи, уроците и ценностите, на които той и неговият род ни учат.
-В „Шоуто на Слави“ преди около две години заявихте, че свободата е въпрос на личностна нагласа и на избор, а не функция на политическото устройство на държавата, в която живеем. Казахте още, че хората не могат да са свободни, ако не са грамотни. Неукият човек по-лесно може да бъде манипулиран. Затова ли крадливите ни политици стават все по-богати, а народът – все по-беден и зависим?
-Това, че свободата – лична или национална, е въпрос на личен избор и на кураж да го отстояваш, е един от големите уроци, които научих от Васил Левски. Този избор ни прави хора, но да направим вероятно е невъзможно, ако сме неграмотни в най-широк смисъл на това понятие. Личната позиция и отстояването й изискват познание, мислене, усещане и осъзнаване на нюансите, разграничаване на фактите от инсинуациите. Левски го е знаел – затова през целия си живот е търсел знание, трупал е опитност от другите и от собствените си преживявания, споделял е наученото. Разбирал е, че духовната нищета е по-страшна от робството, защото ражда страх, примирение и подчинение. Превръща хората в рая, отнема изконното им право да правят избори и да ги следват независимо от цената, за да бъдат хора. Левски дълбоко е вярвал, че по-добре е да умреш прав, отколкото да живееш приведен – в дребномислие и духовна теснота, когато страхът поглъща недоволството, а умът затихва сломен. Целият му живот го доказва – собственият му стремеж към знание в детските и младежките му години, опитът му като учител във Войнягово и Еникьой, цялата му революционна дейност, която има, освен всичко останало, мощен просветителски характер, включването му заедно с брат му Христо като един от съоснователите на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) през 1869 г.
-По традиция пред паметника на Апостола на 19 февруари се събира пасмина политици. За тях е престижно да са в първите редици, но не приемате ли това като гавра с паметта на Апостола и с неговите идеали? Защо тези, които мислят само за своята лична облага, все говорят за „чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание“, а животът в България става все по-труден?
-Всеки има своето право да живее живота си по начин, по който го разбира. Разбира се, носи и отговорност за това, а тя има много измерения. Аз няма да се ангажирам с това да обсъждам кой как приема и използва образа на Левски, не считам, че имам право, не желая да поемам по такъв начин чужда отговорност.
Малко преди гибелта си, Левски казва: „С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите“. Защото не е достатъчно да се извоюва свободата, тя трябва и да се отстоява – всеки ден, всяка година, докато има България и българи. А всяко деяние на Апостола е за ПРАВОТО да бъдем българи – той го защити с живота си, за да живеем свободно в „чиста и права република“. И пак стигам до темата за свободата. Нима животът на българите в онези години е бил по-малко труден? Само че, всеки, който е искал да живее по-добре, е полагал усилия за това.
Политиците са си политици – както казах, това няма да коментирам. Но често се питам какво прави всеки един от нас, за да подобри живота си. Аз лично и хората, с които общувам във всекидневието си, учим, работим, полагаме усилия да се развиваме постоянно, опитваме се да живеем по отговорен и невреден за другите начин. И животът ни не е труден – има своите трудности, разбира се, НО има и своите възможности, има своята пъстрота, има своя смисъл да продължаваме напред.
-Израснали сте в Ловеч. Когато бях на бардфеста в този възрожденски град, за мен бе интересно да прочета на една паметна плоча в храма „Успение Богородично“, че там е служил борецът за църковни и социални свободи поп Кръстю. Свещенослужителите са сигурни, че мъжът, превърнал се в нарицателно име на предател, не е издал Левски. Кой, според вас, предаде Апостола?
-Отраснала съм в София и в Троян, гимназиалните си години живях в Ловеч, студентските – в Благоевград. Все места, на които родолюбието и българският дух като че ли са съставна част на въздуха.
Не знам дали поп Кръстю, или друг е лично отговорен за предателството на Левски. Не съм се запознала с всички материали по темата, няма да е коректно да заемам позиция. И честно казано, мен лично повече ме вълнуват други въпроси – темата за предателството въобще като част от нашата човешка, но и национална същност, както и защо ни е толкова важно да посочим един с пръст и да стоварим вината върху него, освобождавайки себе си от нея.
Под акта на предателство стои страх – страх за собствения живот, страх за живота и добруването на собственото семейство. Страхът е бил част от живота в онази епоха и е подчинявал делата на мнозина. Левски го е знаел и го е приел като част от реалността – без да се гневи, без да сочи с пръст. Например, ето какво пише той в писмо от 16 септември 1872 г. до Данаил Попов в Турну Мъгуреле за Димитър Общи: „... Бай Д., че е заслужил в много неща за смърт, така е, но му се прощава досега поради простотията. Ако беше учен, не можех да потъпча закона и трябва да (го) изпълня. Бай Димитър не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе (си), без да знае къде водят...“
Левски е бил широко скроен човек и ми се ще това му отношение да си го вземем и да го интегрираме в живота си. Всеки от нас има своята тъмна страна, вероятно повечето биха предали и днес, ако от това зависи животът им или този на обичните им хора. Но, ако се развиваме, ако растем духовно, опознавайки както светлите, така и тъмните си страни, и се научим да правим избори, за които поемаме своята отговорност, тогава едва ли ще имаме страх, едва ли ще прибягваме до предателство, за да се защитим. Тогава ще имаме други оръжия да се справяме с трудностите и цялата житейска история на Левски го доказва.
-Историографът Данаил Кацев – Бурски, който ви е роднина (Неговият прадядо Видул от Кочмаларе и Кунчо Иванов – дядото на Апостола, са братя), развенчава мита за поп Кръстьо като предател. През 1925 година Бурски е разговарял с останалите живи участници и свидетели на трагедията през декември 1872 г. (залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче). Стоян Куюмджията признал, че по заповед на Марин Поплуканов е предотвратил изпращането на документите на поп Кръстю до в. „Марица“, с които е искал да изчисти името си. Възможно ли е членовете на Ловешкия революционен комитет, които са се опитали да скрият истината, да са предателите на Левски?
-Както казах и преди малко, не съм запозната с всички материали, за да изказвам предположения. Ето, това е още един пример, как, когато не знаеш всичко, не е добре да сочиш с пръст. Ако поп Кръстю не е предал Левски, то то е тежко за него и за неговия род толкова години да живеят с етикета „предател“. Твърде често ние, хората, се увличаме по това да бъдем съдници, но кой ни дава това право? Кой от нас е толкова чист и праведен, че да съди другите? Преди малко казах, че за мен отговорността има много измерения – ако аз дам превес на моята тъмна страна, животът ще ме накаже по един или друг начин и това ще има значение, а не, че някой друг, със своята тъмна страна, ме сочи и ми казва „Ти си виновна!“
-А какво бихте казали за опита на предателите от МОН да ревизират българската история и да заличат родовата ни памет, като заменят термина „турско робство“ със странното понятие „съжителство“ и „История славянобългарска“ с „Робинзон Крузо“, а творби като „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“, „Вятър ечи, Балкан стене“ и „Къде си, вярна ти, любов народна?“ отпадат от учебната програма?
-Промяната в тълкуването на историята според интересите на съвременниците, винаги е опасно явление – може да отреже корени, без които да ни бъде невъзможно в един момент да съхраним националното си съзнание. Историята – независимо дали ни харесва, или не – е това, което ни се е случило през годините. Ние не можем да го променим, но може да се учим от него, за да не повтаряме едни и същи грешки през няколко поколения. Затова вярвам, че на децата трябва да се дават факти, а не тълкувания – ако ние ги научим да мислят, те ще бъдат в състояние да осмислят наученото по адекватен за тях начин, който ще ги води към стойностен живот. Хората без лична родова памет и нациите без историческа памет са обречени на живот без смисъл, на изчезване.
-Като психотерапевт каква диагноза бихте поставили на съвременните ни политици?
-В кабинета не работя с диагнози, а с личната история на всеки. Строго индивидуално е. Опитвам се да опозная, да разбера, да изследвам субективното значение на обективната ситуация за всеки човек и да го подкрепя по пътя му на собственото развитие и израстване, път, по който може да види многопластичността на живота, собствените си ресурси и лимити, както и да открие какво и как да промени, така че да има пълноценен, смислен и стойностен живот. Идването в кабинета на психотерапевта изисква много кураж, защото това не е лесен път, изисква много силна мотивация и много обич към себе си.
-А за хората, които се оставят да бъдат мачкани и мълчаливо приемат заробващите договори с международни корпорации и заемите, които управляващите теглят, какво бихте казали?
-Вярвам, че хората се раждаме по-скоро добри, с едно първично, неподправено доверие към себе си, другите и света. Ако това ни доверие бъде накърнено в първите години от нашия живот, ние го губим и на преден план започват да се появяват различни аспекти от нашата тъмна страна. Всички ние имаме няколко базисни потребности, които ни водят през живота. Качеството ни на живот зависи от това доколко и как задоволяваме тези потребности – да принадлежим и да бъдем утвърдени, да имаме храна, включително духовна, близост и обич. Вижте живота на Левски – той е бил обичан, подкрепян, утвърждаван безусловно от своето семейство, в частност от своята майка, затова израства с доверие в себе си и в другите, затова не го вълнуват дребнотемията и не го владее паническият страх за живота. Затова е свободен и прави избори, които отстоява – независимо от цената.
-Коя е най-голямата лъжа, която сте чували за Левски?
-Че е терорист!
-Оптимист ли сте за бъдещето на България?
-Да! Левски е вярвал в българите и в България – та нали затова жертва живота си, съзнателно и отговорно, за да я има България и да пребъде.
- Коя е най-хубавата история в записките на вашия дядо за Апостола на свободата?
-О, много са – всички те разкриват различни черти на този уникален преди всичко човек. Но ще ви разкажа една история от детството на Васил, която сестра му Яна много обичала да разказва на своите внуци. Аз я знам от дядо Андрей:
„Васил, три-четири годишен, докато си играел сред прахоляка в бащиния си двор, често подмятал на Яна:
– Како, знаеш ли какъв ще стана като порасна?
Улисана в работа, тя първоначално не обръщала внимание на детското му дрънкане. Но той не преставал да пита и тя заинтригувано започнала да изрежда:
– Какъв ще станеш бре, Василе? Поп ли?
– Не! – отговорил той.
– Даскал ли?
– Не!
– Търговец ли?
– Не!
Изброила Яна възможностите, за които се сетила, но всеки път отговорът бил отрицателен.
– Ами тогава какъв ще станеш? – попитала накрая.
– Един Бог знае – и аз! – убедено отговорил малчуганът и продължавал играта си.
-Какво бихте пожелали на нашите читатели?
-На годишнините от рождението и гибелта на Васил Левски прекланяме глава в памет на този великан на българщината, но най-истински бихме могли да почетем личността му, като се замислим в каква България искаме да живеем и в делата си бъдем честни, достойни и непреклонни, за да направим страната си по-добро място за живеене. Защото Левски ни завеща: „Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.“
Факелно шествие в Бургас по повод 143 години от обесването на Васил Левски
На 19 февруари в Бургас ще бъде организирано факелно шествие по повод 143 години от обесването на Васил Левски. То ще започне в 18:18 часа от площад "Тройката". Оттам ще продължи по ул. "Александровска" до сградата на Община Бургас и ще завърши пред Паметника на Апостола в Морската градина, където ще се полагат венци, цветя, ще има речи, а ансамбъл ще изпълни песен, съобщиха от Организацията за закрила на българските граждани. Очакват се да присъстват над 400 души.
Организаторите са приготвили 100 факли, които да бъдат раздадени на гражданите. Всеки може да си донесе факла, цветя, венец, знаме, носия и каквото друго реши, което да е в тон с мероприятието. Ако имате въпроси, пишете в страницата на събитието https://www.facebook.com/events/209981196020466/ или звъннете на 0877 113 150.
Левски е личност, която не трябва да се забравя, както и приносът, който има за народа и Родината, обявиха организаторите на шествието.
Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация. Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско иго. Създадената от него революционна мрежа е основата, върху която стъпват организаторите на Априлското въстание през 1876 г.
