ПОСЛЕДНИ НОВИНИ

BurgasArt
elena-trendafilova-stoyah-smalchana-pred-prozoretza-sred-knigite-i-tarseh-istini Споделянето трябва да е с любов, защото най-хубаво е, когато тя е...
BurgasArt
lyubovni-terzaniya-obzemat-politzaite-ot-kraya-na-grada Калата влиза в секта под прикритие, Господинов става учител в новия...
BurgasArt
120-000-dolara-sa-nuzhni-za-lechenie-na-dete-ot-burgas 3-годишният Никола и майка му се прибраха обнадеждени тези дни от...
BurgasArt
poetesa-predstavya-smalchani-istini-v-dom-na-pisatelya След "Неосветеното ми Аз" и "Цигулка с тяло на...
BurgasArt
otbelyazahme-80-godini-ot-razhdaneto-na-visotzki Вечер посветена на великия руски, актьор и поет Владимир Висоцки...

НОВОСТИ НА РУССКОМ

BurgasArt
natalyoya-matveeva-vecher-posvyashtenn-i-v-sotzkomu-naibolee-znachimoe-v-tom-godu Фото: news-nesebarinfo.com Этот вечер, посвященный Владимиру Высоцкому, наиболее значимое в этом году мероприятие творческой группы театра Славянка...
Вести

Иван Кехлибарев: Вдъхновяват ме красивите жени и хората, които воюват с мафията

Срамувам се, че в Бургас още няма паметник на големия благодетел Александър Георгиев–Коджакафалията, казва писателят
Интервю на Димитър Мишев с автора на „Паралелно море“, „Неизказани думи“ и „В някой друг живот“
Поетът Иван Кехлибарев издаде наскоро третата си книга. „В някой друг живот“ са поместени някои от най-хубавите му разкази. Изповядва се в „Немската гимназия“ и за това, което е преживял като ученик и като войник.

Авторът е роден в Бургас. Той е морски човек и типичен бохем. Завършил е Немската езикова гимназия „Й. Гьоте“, а през 1974 г. Немска и Английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Учителства в средни технически училища в Ямбол и Бургас. Бил е също асистент по практически немски език във Великотърновския университет и експерт в РИО – Бургас. Пенсионира се като преводач във Военноморска база Атия.
Член е на Европейски литературен кръг „Капфенберг“ (Австрия), СНЦ „Артпиерия“ и Писателско дружество „Христо Фотев“ - Бургас.


-Иван Кехлибарев навлезе в литературния живот през вратата на поетичните откровения в стихосбирката „Паралелно море“ и през още по-тесните врати на хайку-поезията в „Неизказани думи“. Днес обаче се представя в ново амплоа – разказвач на истории, родени от въображението и истории с клеймо “преживяно”. Това е част от рецензията на колежката Мария Атанасова за двуезичната ви книгата „В някой друг живот“. Какво би добавил бохемът Иван Кехлибарев за себе си и за новата си рожба?
-Да изпробваш перото си в нов жанр е трудно, но и вълнуващо предизвикателство. Лириката е поле на младите с техните бурни вълнения, а и пазарът се пресити от /предимно некачествена/ поезия. Реших, че имам какво да кажа на читателя въз основа на натрупания житейски опит. Помогнаха ми и заниманията с история и философия най-вече за есетата. Що се отнася до секцията НЕМСКАТА ГИМНАЗИЯ, това е история не на тази солидна институция, чийто "шпрахдиплом" важи в цяла Европа, а на развитието на едно любознателно момче и борбата на нашето поколение за свобода и право на индивидуалност. Нарочно написах спомените на немски език. После преведох и останалия материал, което ми отне много сили и време, но имам много познати в Германия и Австрия, пък и членувам в Европейски литературен кръг „Капфенберг“, където езикът на общуване е немският. Няма друг начин да стигнем до по-широка европейска публика, а да те забележи българист - преводач от Запада, е щастливо изключение.
-В мемориалната част, озаглавена „Немската гимназия“ споделяте, че гордо обитавате апартамент върху земята, която дядо ви Иван е купил преди 90 години. Някога там е имало малка работилница. След национализацията й, дядо ви почива от мъка, а донос на посредствени мамени момченца за „буржоазния“ ви произход, едва не ви изхвърля от Немската гимназия. Тежи ли ви още клеймото „внук на враг на народа“?
-Клеймото бе абсурдно, особено обидно ми стана, когато свалиха мен и още един човек от кораба за Истанбул, а бяхме си платили за екскурзията. Уви, тогавашното деление на привилегировани "активни борци" и техните деца и внуци, и простосмъртни непартийни членове, бе заменено от новите две класи: богати и бедни. Средна класа тепърва се създава.
-Не сте забравили нито плесницата на бай Геш (директора на Немската гимназия), когато ви е набарал в тъмната стаичка на училищния фотоклуб да копирате снимка от списание „Щерн“, нито съученичката, в която сте бил влюбен до уши, нито преподавателя по английски, по който тя е въздишала, след като ви е превел статия от „Плейбой“ за предимствата на нудизма. След като завършвате Немска и Английска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", вие се връщате отново в училище. Вероятно не сте превеждали на ваши ученици статии от западни списания, защото вече го няма оня глад за информация, но имате ли чувството, че във времето на плесниците и доносите, когато „жалките, дребни душици тържествуваха“, общуването между поколенията бе по-лесно?
-Напротив, под формата на Странознание подавах информация на учениците, която иначе не стигаше до тях през "желязната завеса". Дори сме разучавали песни на „Бийтълс“ в часа по английски с риск да ме накажат за "идеологическа диверсия". Самото преподаване на английски бе вид дисидентство, макар че властта отпускаше само два часа седмично. Нямаше Гугъл и Интернет и учителят бе източник на потулвана информация. Разбира се, младият учител по-лесно общува с тийнейджъра, пък и тогавашните селскостопански бригади даваха възможност за неформално общуване ученици - учители. Тогава имаше и повече учители-мъже, сега образованието се феминизира, момчетата нямат пред себе си пример за мъжко поведение.
-Шамаросвали ли сте някога ваш ученик?
-Да, някъде в края на 70-те години шамаросах ученик, който хвърляше снежни топки по прозорците на класната стая и ми провали часа. Същият не учеше при мен и не се оплака. Сега отидохме в другата крайност: деца-бабаити бият учители и съученици и снимат "подвизите" си за Фейсбук. Да не говорим за промушените и разчленени деца. Темата за агресивността на най-младото поколение трябва спешно да се обсъди и да се вземат мерки, докато не е станало късно.
-В студентските си години сте събрали прилична колекция от албуми на забранените по онова време „Бийтълс“. Пазите ли все още стария „Тесла“ и направените с него записи на любимия ви състав?
-Уви, „Теслата“ я продадох заедно с ролките записи, правени след полунощ от радио „Люксембург“ и „Белград“, за да си купя касетофон, който на свой ред бе пометен от дигиталната техника. Но пазя плочи и касети на „Бийтълс“, както и дискове от Уудсток, купени след промените.
-През литературния кръжок „Атанас Манчев“, който сте посещавал, са минали всички големи бургаски поети. Може ли да посочите сред тях свой учител? Кой най-много ви помогна при израстването като творец?
-Христо Фотев, моят ръководител Стойчо Гоцев от литкръжока "Ат. Манчев", от по-ново време Борис Христов с неговия "Вечерен тромпет". Преводите ми на немска лирика, макар повечето да не видяха бял свят, станаха за мен школа за поетическо майсторство.
-В книгата си разказвате и за гаврата в казармата. Заради изстъпленията на старите войници и на тъпите военни, младежи с по-крехка психика там са се превръщали или в убийци, или в самоубийци. Смятате обаче за грешка отменянето на задължителната военна служба. Защо? Вярвате ли, че ако младежите служат поне 9 месеца, няма да има такива, които да се дрогират и напиват като прасета, а после да пребиват беззащитни старци?
-"Гонката" и извращенията до голяма степен са отстранени в съвременната армия. Но вярвате ли, че един зле платен наемник ще пази дома и семейството Ви по-добре от Вас? Бих препоръчал модела на Швейцария, но без оръжието да остава в уволнилия се войник, защото Нане и Вуте ще се изпозастрелят по най-дребни поводи. Шест до девет месеца умерен тренинг са достатъчни да оформят умения и мъжко поведение, както и психическа устойчивост, които липсват на много млади мъже сега. Това не е само мое мнение, има дори подписка от жени за връщане на наборната служба. Най-добре е този въпрос да се разреши с референдум.
-Кафе „60-те години“ в съня ви ли се роди?
-Не, плод е на носталгия по онова велико време на революционни промени в западното общество, младежкия живот, поп- и рокмузиката, киното - всичко! Културолозите смятат, че в ХХ век е имало две големи избухвания на творческа енергия: 20-те години /експресионизъм, театър на Брехт и М. Райнхард, суинг и джаз/ и 60-те години. Макар и зад "желязната завеса" ние жадно поглъщахме пробилите я сигнали и оказвахме пасивна съпротива на тоталитарния тормоз. Китарата също може да бъде оръжие, танковете не можаха да смажат духа на Пражката пролет!
-Какво ви вдъхновява?
-Красотата на българските жени, победите на наши спортисти и олимпийци при сегашната свирепа конкуренция, една хубава песен по радиото... Циганчето, което върна портфейла с парите... Но най-много ме вдъхновява величието на духа на хора, които се изправят срещу неправдата, мафията, които отказват да бъдат купени - нито с пари, нито с много пари! Нищо, че са единици, те стават светъл пример за мнозина. Срамувам се, че в Бургас още няма паметник на големия благодетел Александър Георгиев–Коджакафалията, а в София само бюст на големия ни държавник цар Борис ІІІ.
- Кой е най-приятният ви спомен?
- Много са, например когато връчих дипломата си от СУ на татко, измъчен от работа да издържа мен и сестра ми. Вестта, че съм станал баща. Признанието на бивш ученик, че съм го "запалил" по немския език.
- „Гларусът“ Никола, който много се различава от съвременните мъжки проститутки, е сякаш от плът и кръв пред очите на читателя. Не е никак трудно човек да си представи как този рицар на любовта сритва между краката мутра, за да спаси новата си любима чужденка, а след като издъхва с нож, забит в гърдите, вижда ангели и свети Петър му казва „Хайде, гларусе, литвай... към Рая!“ Има ли си героят ви прототип в реалния живот?
- В този разказ има някои лични моменти. През юношеските и студентски години, успоредно със сезонната работа в туризма, ние, морските чеда, бяхме в известен смисъл и "гларуси". Това бе на мода, както сега екстремните спортове. Понякога прелъстителят неочаквано се влюбваше, раздялата тогава /особено със западна туристка/ бе мъчителна. Но нали поезията се ражда от страданието - и ето ти едно добро стихотворение. Или разказ.
- А разказът за вечния пътешественик Макс, който си отива от този свят заради тумор в мозъка, по действителен случай ли е?
- Да, това бе забележителен човек, истински подарък от Съдбата. Много ми липсва.
- “Според китайците, Провидението изпращало в живота ни три вида хора: първите били нашето изпитание, вторите – нашето наказание, третите сме получавали като награда. Макс беше от третия вид“, пишете в едноименния разказ. Други награди Провидението изпращало ли ви е?
- Провидението ми изпрати един безценен подарък: моята съпруга Соня! Отначало не можах да го оценя - тя бе от малък провинциален град, нямаше връзките и привилегиите на софийските калдъръм-кокони. После осъзнах, че това няма никакво значение, когато двама души се разбират и подкрепят. Тя е моят ангел, моят най-добър съветник и критик, майка на сина ни. Смирено благодаря!
-Емил Димитров пееше „Само един живот не е достатъчен“, а мистиците обичат да повтарят, че животът е като перпетуум мобиле. Душата е безсмъртна и се прераждаме, докато не изпълним кармичния си дълг. Героят ви от „В някой друг живот“ въздъхва, докато си яде хот-дога над „Ауто – Билд“ в павилиона за вестници, мечтаейки каква кола да си купи ... в някой друг живот. Вярвате ли в прераждането?
-Не вярвам в прераждането, но съм убеден, че носим в гените си огромно количество информация за живота на нашите предци, която от време на време се активира. Така си обяснявам например интереса си към древния Рим и вълнението, когато се озова сред развалините на Деултум или Никополис ад Иструм. Някой от прадедите ми е бил римлянин /ка/, не непременно патриций, може би роб /иня/. Позовах се на теорията за прераждането, защото днес е на мода. Но не бива да смесваме християнство, будизъм и мистика в някакъв тюрлюгювеч, някога са изгаряли на клада за такава ерес!
-“Може би точно в тази обреченост се крие ВЕЛИЧИЕТО НА ЖИВОТА. Библията също говори за Армагедон, за края на света... Животът изглежда е неизтребим. Изчезвайки някъде, появява се на друго място“. Тези няколко реда са от вашето есе „Матрьошки“, в което сравнявате световете с популярния руски сувенир. Живеем в триизмерен свят. Някои медиуми твърдят, че има друг невидим, в който времето е константа. Това прилича малко на приказката за новите дрехи на царя, но някои смятат, че матрьошката е създадена по образец на японски кукли, изобразяващи седемте бога на щастието. Ако си представим, че тези кукли са играчки на Господ, какво ще „видим“ при отварянето на последната – гола Матрьошка, или Рай?
-Времето било четвъртото измерение на "пространствено-времевия континуум". Може би има паралелни светове и вселени, може би един ден ще пътуваме във времето. Интересно е хрумването на японците за седемте бога на щастието. Моята идея /плод на дълги размишления/ е обаче, че няма последна матрьошка, ще отваряме все по-малки матрьошки /светове/. И обратно, ако почнем да ги сглобяваме, ще следват все по-големи матрьошки /светове/ - и тъй до безкрайност. Добре, че не съм квантов физик, сигурно щях да полудея. Утеха ни дава теорията на Лайбниц, че живеем в най-добрия от всички възможни светове. Съвършеният Бог не би могъл да създаде нещо несъвършено, следователно /виж по- горе!/, Раят ми изглежда скучен, по-добре е нашият си земен ад тук, долу!
-Мокри сънища като героя ви от „Нощна смяна“ имали ли сте?
-Да, особено в казармата, където с месеци не виждахме същество от женски пол, изключая 50-годишната счетоводителка на поделението. А сега при толкова жени военнослужещи, това си е същински рай!
-Секс-куклата Юмико, която синът на руски олигарх подарява на Стоян, убива любимата му. След като ножът спира в сърцето й, очите на момичето стават стъклени като на робота. В реалния живот не всеки може да си позволи скъпи играчки за 250 000 долара, но в нета е пълно със сайтове за запознанства и за виртуален секс, които изпълняват същата роля като кукличката от разказа ви – убиват любовта. Какво бихте посъветвали читателите? Как да се измъкнем от капаните на времето и тези, които са попаднали в лабиринта на виртуалното, как да се спасят?
-Компютърът и Интернет са велико достижение, стига да ги ползваме разумно и с мярка. Както при алкохола и цигарите, с прекаляването се пристрастяваш и ставаш зависим, а свободата ти отива на кино. Жени вървят и говорят, шофират и говорят, може би говорят по джиесема дори като правят секс. Вълни, червен флаг, деца пищят: спасителят не вдига поглед от телефона си, човърка нещо там... Абитуриенти чакат отегчено да им пратят отговорите на теста по смартфона... О, времена, о, нрави! Трябва ни клиника за лечение на виртуалната наркомания! Тук не помагат забраните /я си му взел телефона, я се самоубил/, само хуморът помага. Нека се видят колко са смешни влюбените, седнали на усамотена пейка, които си щракат есемеси, вместо да се прегърнат и целунат. А секс-куклата андроид съвсем не е фантастика, такива според списание ЗНАНИЕ вече се произвеждат, и от двата пола. Както казваше Джон Ленън: "Носим се с нарастващо ускорение към неизвестно бъдеще".

Коментари

Вести от региона