Интервюто на Михаил Димитров с барда за в. "Компас"
- Като истински трубадур на свободата, след завръщането си от турнето в Канада и САЩ ти призова лидера на БСП да иде на консултация при д-р Хаус в стихотворение, което прочетоха във „Всяка неделя“. Как се роди „Станишев, иди си!“ и вярваш ли, че вождът ще те послуша?
- Очевидно Станишев чете, щом реши да послуша съвета ми и завчера обяви, че заминава в Брюксел. Нека и в Европейския парламент хаир да видят! В такива исторически мигове се сещам за могъщата сила на изкуството! По-добре абдикирал крал, отколкото пожизнен самодържец.
- На горещия стол при Кеворкян каза, че другарят Станишев може да влезе в Книгата на Гинес заради рекордния брой изборни загуби, но последният мъж в партията, за който се сещаш, е Николай Добрев. Ясно е, че България се нуждае от ляво правителство, а не от левашко, за да се справи с бедността. Вярваш ли, че този, на който посвети стихотворението си, ако си отиде, столетницата ще може да се спаси след срамната оргия с партията на исляма и на обръчите?
- Нищо не е ясно в България. Тук до последно някой друг реди картите, някой друг решава съдбата ни, сякаш тоя народ е дребна разменна монета в джоба на амбулантен търговец. Колкото до столетницата, очевидно около нея е пълно с геронтофили, чийто плътски мерак се стича по брадите им като лепкав петмез. Тъжната истина е, че политически лидери не се раждат всеки ден, а у родните политици отсъства достойнството.
- Една твоя мечта, изпята от теб като кавър на популярния хит на Игор Скляр "Комарово", е вече изпълнена.
„Ах, как искам да замина на екскурзия в чужбина,
за да видя всичко лошо във загниващия свят.
Но ми казват: "Ей, човече, не поглеждай надалече!
Щом си толкоз мераклия, ето ти билет за Киев!“
Ах, как искам да замина не във Киев, а в чужбина.
На недельку до второго я уеду в штат Айова!“.
Това е част от песента ти. Не стигна до Айова, но бе посрещнат от стотици наши сънародници в Торонто, Отава, Монреал, Ню Йорк и Чикаго като българският Боб Дилън, чиито песни са своеобразен антибиотик срещу простащината. Какво беше усещането? Щастлив ли бе там?
- Не знам какво точно е щастието, но усещането по време на концерт отвъд Океана е невероятно. Прекрасно е, когато видиш толкова много българи на хиляди километри от Родината, които попиват всеки стих, всяка твоя дума. И си казваш "Струвало си е!"
- А в България „мръсните облаци - тия бирници с алчни сърца“, както пееш в „Покаяние“, оставят ли те да се радваш на Слънцето и на щастието?
.jpg)
- В България още на Терминал 2 те свалят от облаците и в буквалния, и в преносния смисъл. Тук ако те видят, че се усмихваш, служителите на реда и правосъдието мигом се самосезират. Как може при тия бедствия и тотална криза да се усмихваш? Това е повече от подозрително! Ако завистта и злобата ни можеха да се конвертират в колекторите на някоя електроцентрала, България би могла да реши енергийните проблеми 
на цялото човечество!
- Кой е най-приятният ти спомен от турнето? Как се осъществи то?
- Поканиха ме в четвъртото издание на Фестивала на българската култура в Канада. В трите най-големи градове - Торонто, Отава и Монреал, гастролират наши артисти и музиканти за радост на родната диаспора. В досегашните издания на артфеста са участвали Теодосий Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Георги Мамалев, Елица и Стунджи, Роси Кирилова, Бойка Велкова. За първи път решиха да поканят и поет с китара, надявам се, че не съжаляват... С тая моя китара имах дребни перипетии по време на дългите полети, но не се наложи да стрелям с нея като Бандерас в "Десперадо". От Канада полетях към Щатите. Странно - от Монреал до Ню Йорк полетът е около час. И после още толкова над самия Ню Йорк. Кръжахме тъй ниско, че можех да си запаля цигара от Огъня на свободата... Ама нали ги отказах! Най-приятният спомен? Трудно е да кажа, бяха много. В Ню Йорк съдбата ме срещна със Станимира - невероятен човек и лекар от Стара Загора. Тя ми показа Къщата на сънищата, беше невероятно. В Чикаго моят приятел и колега Петър Стаматов ме заведе в любимата кръчма на Ал Капоне "Зелената мелница", където свирят суинг на живо. Видях Ниагара, най-дългата улица на света Yonge Street, родната къща на моя кумир Ленард Коен в Монреал. На върха на Си Ен Тауър пих ирокезко уиски, в Отава попаднах на първомайска манифестация, плувах в Онтарио и Мичиган, но най-красивият ми спомен е от нощен Бродуей...
- Във „Всяка неделя“ ти сподели, че веднага след завръщането от САЩ си видял колата на майка ти, която е инвалид, зазидана в двора й от чужденци, които купили съседния имот. Това ли е най-големият абсурд, с който си се сблъсквал и какво трябва да направи човек, за да не се чувства затворник в собствената си страна?
- Това не е абсурд, това е пълно безумие! Но става повсеместна практика. "Новите строители на България" нямат почивен ден! Докато има подкупни чиновници и общински плъхове, които и баща си биха продали за още 20 долара. Погледни родното Черноморие, иди да видиш какво направиха с Райския залив. А народът мълчи като в Ботево стихотворение...
- Българите в Америка, които бяха на музикално-поетичните ти рецитали, първи чуха песните от Cheers, Loneliness! Кога ще бъде премиерата на новия ти авторски албум в България?
- Наесен, живот и здраве!
- Защо го озаглави Cheers, Loneliness! („Наздраве, Самота!“)?
- Има такава песен в албума със същото заглавие. Човек като няма с кого да изпие една ракия, сяда на масата с госпожица Самота...
- Всяка жена за теб е "вълшебно събитие, странен коктейл от любов и тъга". Времето пък е "сръчен джебчия на спомени, а щастието е с гаранционен срок". Успя ли да разстреляш самотата?
- Човек идва сам на тоя свят. И сам си отива. Но той трябва да види, да усети, да вкуси, да отпие, да полети, да се влюби, да опознае, да посади, да посее, да отгледа, да помъдрее... Да проумее защо грее Слънцето над него и какво има да прави той под това Слънце. Та когато си отиде от тоя свят, на другите да им е малко мъчно, че не са го забелязвали, че не са му казвали "Добър ден, господине, добър ден!"
- Стихосбирката ти “Всички клоуни отиват в Рая”, която бе представена в Бургас в края на миналата година, се определя от всички като отчаян вик на несъгласие и протест срещу варварите в храма, но в нея си разказал живота си. Какво би казал за новия си албум?
- Моите песни са изпята поезия. Моите цветни сънища. Хвърчилото, чиято връвчица тъй дълго стискам да не отлети. Там, между един дрезгав сол диез и случаен фа бемол е скрита първата ми любов и последната раздяла. Всъщност в тях е казано всичко.
- “Над Райския залив” е една от най-хубавите ти песни, заради която поетите в Бургас много те обичат. Как, кога и къде се роди тя?
- На самия Райски залив, където някога подир хипарски купон осъмнах и наблюдавах изгрева. Беше невероятна гледка. От ония, заради които Фелини би изгорил всичките си ленти, а Караваджо би убил!
- Какво би пожелал на читателите на в. „Компас“?
- Уважаеми бургазлии, не си позволявайте лукса да се разболеете, здравеопазването ни не е най-подходящият начин да качиш адреналина. И не им позволявайте да ви вземат усмивката!
