ПОСЛЕДНИ НОВИНИ

BurgasArt
elena-trendafilova-stoyah-smalchana-pred-prozoretza-sred-knigite-i-tarseh-istini Споделянето трябва да е с любов, защото най-хубаво е, когато тя е...
BurgasArt
lyubovni-terzaniya-obzemat-politzaite-ot-kraya-na-grada Калата влиза в секта под прикритие, Господинов става учител в новия...
BurgasArt
120-000-dolara-sa-nuzhni-za-lechenie-na-dete-ot-burgas 3-годишният Никола и майка му се прибраха обнадеждени тези дни от...
BurgasArt
poetesa-predstavya-smalchani-istini-v-dom-na-pisatelya След "Неосветеното ми Аз" и "Цигулка с тяло на...
BurgasArt
otbelyazahme-80-godini-ot-razhdaneto-na-visotzki Вечер посветена на великия руски, актьор и поет Владимир Висоцки...

НОВОСТИ НА РУССКОМ

BurgasArt
natalyoya-matveeva-vecher-posvyashtenn-i-v-sotzkomu-naibolee-znachimoe-v-tom-godu Фото: news-nesebarinfo.com Этот вечер, посвященный Владимиру Высоцкому, наиболее значимое в этом году мероприятие творческой группы театра Славянка...
Вести

Потомка на Капитана: Девизът на Петко Войвода трябва е изписан на вратата на Парламента!

Нека заветът му „Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време!“ да бъде следван от всички, призова Пенка Чакалова-Генева в интервю за в. "Компас"

Девизът на легендарния Капитан Петко Войвода „Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време“ да се изпише на вратата на Народното събрание, предлага неговата потомка Пенка Чакалова-Генева. Ако държавните ни се вслушат в мъдрите й слова и изпишат завета на Капитана, депутатите ще спрат да се карат, ще работят за България и няма повече да ни разединяват.

Капитан Петко Войвода е знаме, под което се нареждат българите, казва правнучката на неговия брат Митрю. Тя е отдала 35 години от живота си като учителка по български език и литература да обучава и възпитава българските деца на родолюбие. 

През миналата година потомката на славния Петко Войвода издаде петата си книга „Сага за Чакаловия род“. Прочетох я с голямо удоволствие, макар че очите ми се пълнеха със сълзи, докато съпреживявах болката й за изкланите българи в обезбългарената вече Беломорска Тракия. Вълнуващо за всеки българин е да се докосне до истината за смелия Стамо Чакалов, който успява да извести войводата Димитър Маджаров, че турците водят 23 000 българи към Фере, за да бъдат потурчени или издавени в Марица.

„Какво би станало с тази колона, водена по кървавия път на голготата, ако войводата Димитър Маджаров не беше известен от Стамо Чакалов?! Затова казвам и повтарям, че ме боли. Боли ме за късата човешка памет. Боли ме, че името му тъне в забрава. А той не я заслужава!“, споделя родственицата на Петко Войвода и Стамо Чакалов - Пенка Чакалова-Генева.

/Интервю на Димитър Мишев с потомката на славния Петко Войвода/ 

-В седмия ден на февруари ще се навършат 117 години откакто българският хайдутин, революционер и национален герой Капитан Петко Войвода си отиде от този свят. Днес закрилникът от Доганхисар ни е по-нужен от всякога, а вие като негова родственица какво бихте казали на българите, които вече не чувстват свободна уж България за своя родина?

-Да, само девет дена (б.р. интервюто е взето на 30 януари) ни делят от този тъжен ден – кончината на един велик българин – Капитан Петко Войвода. Българите в България и по света ще склонят глава, ще помълчат и ще му поднесат китка цвете в знак на обич и клетвен знак, че той винаги ще остане жив в сърцата им. Тази любов ще се предава от поколение на поколение, от век на век и ще държи будна българската ни свяст.

Скъпи сънародници, другото име на ЖИВОТА Е - БОРБА. Историята е изпълнена с безброй свидетелства за катаклизми в живота на България. Катаклизми от различен характер – турско робство, войни, потъпкване на човешки правдини, разруха, бедност, безхаберие на управници и какво ли още не. Но! Да кажем с гордо вдигнато чело, че България я има, защото е имала самоотвержен народ, готов да положи и честта си, и благополучието си, дори и живота си тогава, когато Родината ни го е поискала от него, за да я има, за да я предаде на наследниците си. Не се отродявайте, не я забравяйте, тя има нужда от всеки един от нас. Извън нея ние сме дърво без корен. Отродени, оставаме безпаметни за миналото й, за настоящето и за бъдещето й, а благополучието никой на никого не подарява, то трябва да се извоюва.

Имаме светли примери, които не трябва да потъват в забвение. Ботев в писмо до жена си пише: „Скъпа ми Венето, знай, че след Отечеството си, обичам най-много тебе…“ А Капитан Петко Войвода възкликва, хванат за перилата на родната си къща: „Милата ми бащина къща, дето я няма нийде по света. Ходиш - къде ходиш, и все при нея се връщаш!“ Нима това не е безпределна любов към Родината, макар и поробена? Родина, която не им предлага прекрасни условия за живот, но те се борят с цената на живота си да я отвоюват от поробителя и да я изградят отново с ума си, с труда си, с кръвта си?!

А майките, майките, които съседите погребват без прошка и без шепа пръст от вас и те ли влизат в графата Родина, от която се отродявате?

-Четвъртата си книга „Паметниците на Капитан Петко Войвода“ сте я посветила на всички, които тачат паметта на легендарния български хайдутин и в нея сте събрала в едно народната любов и преклонение пред величавото му дело. Трудно ли се пише за титана на националната борба за свобода?

-Да! И трудно, и лесно се пише за титана на националната ни борба за свобода. Трудно, когато няма какво да кажеш и се чудиш как да го оклеветиш и поругаеш честта и достойнството му. Лесно, когато оставаш вярна на веруюто си: „За Капитана се пише с открито сърце и чисти ръце!“

Четвъртата си книга „Паметниците на Капитан Петко Войвода“ съм посветила на българите, които носят в сърцата си името му с чест и достойнство, които са превъплътили любовта си към него в безброй ръкотворни паметници, барелефи и паметни знаци. Той не е само хайдутинът закрилник за тях, той е и борецът за освобождението на гръцкия остров Крит от турско робство, като част от гарибалдийската дружина, която сам ръководи и командва. Той е и участникът в Руско-турската война на страната на руската освободителна армия.

В книгата съм събрала и описала всички паметници, които до момента бяха открити. След това има построен паметник и в града на стоте войводи –  Сливен. Има открита и барелефна плоча с ликовете на Капитана и съпругата му Радка Кравкова в гр. Казанлък. Знам, че народната любов е безгранична и затова ще бъдат построени още много, много паметници.

-В книгата разказвате за останките от родната му къща, за паметника му в Доганхисар (Есими) пред таверната на Макис, за сините вълни на Бяло море, които мият бреговете на земята, която и до днес не познава свободата, за поруганите гробове на хиляди българи. Защо според вас се е стигнало дотам държавниците ни да позволят гърците да изравнят със земята гробищата? Защо никой не защитава правата на българите в поробена Тракия?

-Труден въпрос, на който и аз нямам точен отговор. Защо е поругана българската памет? Защо десетки български гробове са изравнени със земята и приготвени в алеи за нови погребения, вече на гърци от с. Есими, гръцкото име на с. Доганхисар? Къде са костите на българите, които досега са лежали в тази изконна българска земя? Защо на правителствено ниво не се поставят тези въпроси? Защо се мълчи? Та нали стара максима гласи, че Родината е там, където са гробищата ти. Нали гробищата са пъпната връв между човека и рода му! Нали всички, родени в Доганхисар, докато бяха живи, отиваха да прелеят мъртъвците си! Нали ние, потомците, също отдавахме заслужена обич и преклонение пред немите български гробове?! Може би истината се корени в забравата – НЯМА ЛИ БЪЛГАРСКИ ГРОБИЩА, НЯМА И БЪЛГАРСКО МИНАЛО, но кого обслужва то?

Питам се: Къде да сипна водичка за моя родов корен – Чакаловия и Каракирковия? Капитане, щом Родината е там, където са гробищата ти, сега имаш ли Родина, щом няма вече български гробища?

-Иконата на Богородица, която руският император Александър II е подарил на Петко Войвода, сега е сред ценните експонати на Националния исторически музей. В книгата си пишете за осиновените от Капитана и съпругата му Радка Любка и Кръстю Петкови. На смъртния си одър войводата ги заклел да се оженят един за друг и да продължат рода му, да имат много деца и да го споменават със „здраве и добри думи“. Те изпълнили ли са заръката му и поддържате ли връзка с техните потомци?

-Да, осиновените деца на Петко и Радка – Любка и Кръстю, се оженват. Сведения за това съм почерпила и от разказа на Кристина Петкова-Отто, внучка на Любка и Кръстю. Тя разказва, че Капитанът благославя осиновените си деца да се оженят, да народят деца и да го споменуват със „здраве и добри думи“. Раждат им се четири деца, две от които умират много малки. Със семейството на Кръстю Мърмирев се среща леля Калина Педева, внучка на Петковия брат Митрю Каракирков, във Варна. Намерили къщата на Капитана. Посрещнал ги Кръстю Мърмирев, осиновеният син на Капитана. Той е от с. Мерхамли и е негов братовчед. Зарадвал се много, когато разбрал, че тя е племенница на войводата. Поканил ги в дома си. След малко пристигнали синовете му с файтон, в който били впрегнати „два коня като две невести. Краката им вързани с бели навивки, за красота“. Братята работели като чиновници в предприятието на баща си за сусам - „Янъ фабрика“. Кръстю им казал с файтона да заведат гостите на вилата. А вилата била цял палат край морето. Това е последният контакт с Кръстю Мърмирев и семейството му.

Дядо Митрю Саръкостов е четник в четата на Капитан Петко Войвода и умира при защитата на Доганхисар от нападението на турците на 9 септември 1913 година. Неговият син Коста Митев Саръкостов разказва следното: „През ученическите си години живях в къщата на покойния вече Петко Войвода. В нея живееше Радка със сестреницата си Люба. На сватбата на Кръстю Петков с Люба аз бях определен за шафер, а Дамян Перелингов от Костур за кум. Преди сватбата разглеждахме снимките, между които беше и снимката на Гарибалди. Тогава Радка ми подари пръстена на мъжа си, който му бил подарен от Гарибалди. Този пръстен представляваше малка златна гривна с надпис на вътрешната страна „Гарибалди“ на италиански и годината, в която му го е подарил. Аз го дадох на учителя си по химия – Атанасов. Той почина и аз не можах да си го взема.“

За този брачен съюз между Кръстю и Люба говори и родовата ми памет.

-Паметникът на войводата в шуменското село Капитан Петко е по-величествен от този в Бургас. Има две версии за това защо турското селце носи името на войводата. Едната е, че двама турци, които са бивши четници на капитана, са разказвали на съселяните си за него и те са го обикнали. Втората е, че когато е бил преследван от Стамболовото правителство, негови приятели са го приютили в дома си и той им е казал, че чувства селото като свое. Удивително е това, че в четата му е имало и турци. Днес май сме по-разделени от всякога. Какво може да ни обедини?

-В книгата ми „Паметниците на Капитан Петко Войвода“ този паметник е под №11. Информацията за него е дадена от кмета на селото. До 1934 г. името на селото е Тербикьой, което означава „възпитание“. От същата тази година селото носи името Капитан Петко, кръстено на легендарния войвода. Паметникът е със следните параметри: височина – 290 см, ширина 140 см на 160, изработен е от бронз. Постаментът има височина - 90 см, ширина 300 см на 300 см. Той разказва за тези две версии, които цитирате. Не е важно коя от двете е истинската. Важно е това, че Капитанът е обичан и от турското население, защото в поробена България е бил и негов защитник. Той казва: „Мене турчин не ме е предал“. Знаете ли, че и сега няма вражда на местно ниво между тези два етноса. Враждата е на високо ниво за власт. Затова призовавам още веднъж - на вратата на Народното събрание отвътре и отвън да бъде изписан девизът на Капитан Петко Войвода: „Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време!“

-Авторът на „Време разделно“ Антон Дончев споделя, че романът му е като любовна песен в сравнение с това, което нашият народ е преживял по време на робството. Докато четох вашата книга „Сага за Чакаловия род“, се убедих в това. Вероятно много мъже са проронили някоя сълза, докато са чели как турците повеждат 23 000 българи към Фере, за да ги издавят в Марица. По пътя избиват немощните старци, а бебетата подхвърлят нагоре и ги пронизват на камите си. Не се ли пълнеха и вашите очи със сълзи докато разказвахте за бежанците от Тракия?

-Прав е нашият уважаван автор на „Време разделно“ - Антон Дончев. Кой може да каже колко много теглила на българите не са известни и са отлетели в небитието?! Колко много имена остават непрочетени от историята, която са писали със себеотрицанието си!? Трагична е съдбата и на българите от Беломорска Тракия през оня жесток отрязък от живота на България - ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕТО НА ИЗТОЧНА И ЗАПАДНА ТРАКИЯ, НА МАКЕДОНИЯ, НА СЕЛА, НАСЕЛЕНИ С БЪЛГАРИ В МАЛА АЗИЯ. Има ли човешко сърце, което да не затупти учестено при вида на турските издевателства над беззащитното българско население, водено на явна смърт от Дедеагач към Фере, Марица и Турция. Не само при писането на двете ми книги „Спомен и Памет за Каракирковия род - родът на Капитан Петко Войвода“ и „Сага за Чакаловия род“ съм съпреживявала, плакала и страдала за тези, които са станали курбан за българската си чест, език и вяра. Затова си мисля, че ние, потомците, сме длъжници на родовете си, че не оставяме за идните поколения отстояваното им право на живот, за да ни има днес и нас. 

-Част от българите, тръгнали по кървавия път, са спасени благодарение на подвига на Стамо Чакалов, чиято фамилия носите с гордост. Под дъжд от куршуми той успява да избяга и да предупреди войводата Димитър Маджаров. Има песен за него, но не получава нужното признание от тракийци. Защо?

-Да. Така е. Благодарение на Стамо Стоев Чакалов, 23 000-то множество, конвоирано от редовна турска войска, башибозук, за съжаление и фанатизирано българомохамеданско население, по протежение на 7 километра, водено на явна смърт, е спасено. Неговата постъпка е равна на ПОДВИГ. Ето разказа на леля ми Петра Чакалова - Кишкова, сестра на баща ми, свидетел на героичната постъпка на тракийския спасител: "Га пу едно време, като стигнайме до Лъджикюйските църничови градини, срику /чичо/ Стамо избяга. Лазешком пу пърнартю, пу пърнартю успя да се спаси от турските куршуми. Запукая тия пушки, айде, рекайме и срику Стаму отиде". Стамо Чакалов оставя жена си и двете си невръстни момчета в конвоя, рискува живота си и успява да стигне до четата на Димитър Маджаров в Дервентския балкан. Затова в песента се пее: "Какъв абер ми носиш, Стамо? Той отговаря: "Щу стоиш Маджар, щу гледаш? Турци народът карая..." Неговото име се споменава в спомените на всеки участник в кървавата тракийска сага, но се забравя днес от тези, които благодарят на спасителите Димитър Маджаров и Руси Славов. А до техните имена трябва да грее и името на Стамо Чакалов. Мисля си: Какво би станало с тази колона, водена по кървавия път на голготата, ако войводата Димитър Маджаров не беше известен от Стамо Чакалов?! Затова казвам и повтарям, че ме боли. Боли ме за късата човешка памет. Боли ме, че името му тъне в забрава. А той не я заслужава! 

-Трагична е смъртта на вашия прадядо Митрю, който е брат на Петко Войвода. За да предаде капитана, той е бил подложен на ужасни мъчения. Ослепял е в турските зандани, но оцелява. В книгата си разказвате как през 1923 г. по време на интернирането в Дедеагач (Александруполис) гърците хранели българите с хляб със смелено стъкло и той умира в страшни болки. Като негова потомка какво бихте искала да кажете на нашите читатели?

-Трагична е не само съдбата на прадядо ми Митрю, братът на Капитан Петко Войвода , но и на другия ми прадядо Стою Кирев Чакалов. Той е бил два мандата мухтар /кмет/ на село Доганхисар (б.а. родното село на Петко Войвода). Заедно с прадядо ми Митрю са затворени в едно училище в гр. Дедеагач, заедно с много други немощни старци. Това става след интернирането през 1923 г. по островите от гърците. Тези стари хора са хранени с хляб с примес на смелено стъкло. Ако се позова на спомените на прабаба ми Стоя Съракостова Каракиркова, съпруга на Митрю, то трагедията е пълна. Дворът на училището в Дедеагач бил настелен с телата на умрелите. Прадядо ми Митрю умира в Доганхисар, прадядо ми Стою не успява да стигне до родното Доганхисар и умира на площада в с. Дервент. Къде е гробът му никой не знае. Спете в мир, мои скъпи доганхисарски корени! 

На читателите на вестник „Компас“ ще кажа това, което е и девиз на Тракийската организация: "НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, НО НЕ ОТМЪЩАВАЙТЕ! Мъдри хора са казали, че кръв с кръв не се измива! Трагизъм, трагизъм и болка съпътстват в различна степен поколенията, но само със спомените не се живее. От тях трябва да се правят изводи "на ползу роду" и да се върви напред.   


Ден за памет

7 февруари е трагичен ден за България, защото преди 117 години си отива от този свят Капитан Петко Войвода. Отива си обичан като Левски и Ботев. Затова в този ден трябва да склоним глава пред паметника му в Морската градина в знак на почит и благодарност! 

Капитан Петко Войвода е носил по тялото си 33 прободни и куршумени рани, получени в 101 сражения с турските башибозушки орди, черкезки набези и редовна турска войска. Главата му е оценена за 10 хиляди турски златни лири, но не се намира нито един предател, съблазнен от голямата награда, казва неговата праплеменница Пенка Чакалова-Генева.

Делото на Войводата не трябва да се разглежда само като хайдушки период. Капитанът е участник в четата на Гарибалди, а и самият той води чета за освобождението на гръцкия остров Крит от турските поробители. Въстанието е неуспешно. Турците правят шпалир, по който преминават въстаниците и хвърлят оръжието си в знак, че са победени. Петко не минава по този шпалир, а успява с другари да избяга от острова. За този позорен и унизителен  акт той казва: „ За мене това беше вътрешен срам!“. Тук получава и званието „Капитан“, припомня неговата потомка.

Капитан Петко Войвода воюва със Сенклеровите пълчища в Родопите, за да останат в пределите на България. И той ги отвоюва от редовната турска войска, но дава скъпа жертва – брат си Стайко.

Капитане, за пореден път подвиваме коляно, за да засвидетелстваме нашата обич към теб, защитникът и освободителят. Почивай в мир! България те помни!

Коментари

Вести от региона